I
Боли ме, че не мога да надзърна
зад смисъла на думите изтрити.
По нишката на всяка мисъл стръмна
увисват мастодонти-паразити.
Дали това, което носих вчера,
юздата бе на скритата ми същност?
Разчупвам обетованата сфера
на вярата, която ме загръща.
Лавината на сляпото завръщане
към себе си полазва ме до кости.
Претеглена враждебност ме превръща
в един необитаем остров.
Завоят на годините се вижда,
ръката е протегната надолу...
Боя се , че животът ненавижда
за дето го преследват и разголват.
Усещам прелъстените надежди
как впиват бавно нокти във юмрука...
Тъй както баба ми навива прежда,
така и мене ме обгръща скука.
През процепа на дните гледах тайно -
дано да не загине някой демон.
Пълзят сега илюзии нетрайни,
които ме поят и в мене дремят.
Защо протрих обувките си рано,
нима съм се изкачвал на високо?
Преди в земята да опра коляно,
вода ще пия само от дълбокото.
II
И плаках с братята ми посивели,
бе слънцето в очите затъмнено.
Но този път ,по който сме поели,
завършва в нас, изпълнени с
съмнения.
Какво кръжи над рамото и пърха,
това, което търся е далече !?
Познавам този, дето в мене бърка,
но той е сянка и на твойта вечер !
А дните са квадрати в тото фиша,
на който сме зачеркнати от малки...
Приятели, простете , че прописах,
това е страшната ми залъгалка.
Вървя със амплитуди във гнева си
към граници - замръзнали стенания.
Виси над мене Господ и поръсва
животът , като смъртно наказание.
III
Тъй както мравката върви с товара
и в бързането пътя си не вижда,
пристигаш пак на първата си гара,
където са дошли при теб на свиждане.
Какво ти трябва друго...ще си с Бога,
в прераждането, само да го има.
На хората дължиш една тревога,
потънала във куфара със рими.
Сакото остави, не ще ти трябва -
безвремието ще ти връчи сърпа,
със който нови друми ще награбваш,
привързал на очите тъмна кърпа.
При залезите търсил друго име,
богатство са ти вече непознатите.
Приятелството, зримо и незримо
изнизва се полека през вратата ти.
Прозорецът на разума разбива
окото си във дланите протрити.
Във тънките ти мисли се забиват
на времето ръбатите копита.
Пътеката на спусъка чертае
проскубаните вежди на живота.
Денят не е добиче, за да трае,
признанието , скрито във хомота...
IV
Но чакат ме да сляза по отвеса,
по който се катерех като малък...
И тръгнал във студа с една метреса,
за тяло и душа насъщен залък,
ще пръсна всички думи по полето -
дано потънат в сънната му пазва!
Ще мина с този ангел по небето,
където слънцето рога показва,
да видят всички как пълзи змията
при хората на топло се прибира.
И щом на север духа южен вятър,
как всички ледове сами умират...
...Нима не се отвориха очите ни,
че търсим в друго време пак химери.
Летим подобно камък запокитени,
дано след време някой ни намери!
Лежи сега софрата ни излъскана
в годините на пости, без молитви.
Ще взема някой ден да се прекръстя,
огледал се във нея ням, притихнал.
И хукнал през града байрак да вея
ще падна до безсмъртна годеница.
А ризата ми потна ще се вее
останала в нощта последен прицел.
Тогава ще отгатна всяка мисъл
пропъдена в невежество далеко.
Ще зная, че животът си орисал,
самият аз превръщам се във ехо.
Камен Николов
