Прекосено е утрото,
а денят ме събаря,
като малкото кутре
омотано в шамара.
Изтъняла е струната
по която те стигам.
В мен вселил се е Юда
и по малко загивам.
Но морето ме спира
с топлогърдата ласка,
от която се взирам
във съня и се стряскам.
Ветровете в теб са скрити
и в нощта стъпваш боса.
А съм каменен сипей
оголял от въпроси.
Тайно мрежите пълня,
с шепот рибен ги сплитам.
Нажежен съм от мълнии
и към тебе политам.
Всеки полет е близост
и в далечни посоки...
Най-добре се оглежда
всеки връх във потока.
Но денят е хвърчило -
в неизвестност ни носи...
С твоя вятър се сливам
и със твоята пропаст.
Камен Николов
