П Р Е Д Ч У В С Т В И Е

Докосната от хиляди мълчания,

душата се затваря, като мида.

Прохожда ли след всяко изпитание

погубват я среднощните кориди.

Застанала на дяволския прицел,

във залеза размахва бяла кърпа.

Мутант ли е или подземна птица,

теченията тъмни щом я дърпат?

Мъгливите пространства на очите

раздират бутафорните си щори.

Прощален вик, земята ни измита,

преди да се реши да ни повтори!

                           Камен Николов

 

П О С Л Е Д Н А Г А Р А

 

Пълзиш след отминаващия влак,

препънала се в нощната утеха.

Откъсваш, като лист, последен знак,

мънистото на своите доспехи.

Кървят петите...Тъмната софра

на мислите завърта колелото.

Каква корава пита ни събра

да мерим длани с лапата на злото!

Дали кънти по костите звънът

на онзи чан изгубен във мъглата,

със който греховете и страстта

прорязваха гърба на тъмнината ?

Пресипнали от хиляди сплетни,

звездите на нощта ни ще замлъкнат.

Едно око претегля на везни

кого да прибере или пръкне. 

Надвесени ,главите ни, без страх

над релсите унесено си кимат.

Ще мине някой влак, като монах 

и черквите безшумно ще се сринат.

                             Камен Николов

Д В Е Е С Т Е С Т В А

 

Самолетни бразди забити в мечтите...

Заблудени крила под небесния трон...

Нощен вик, притаен, като болка в гърдите...

Избледнели звезди сплели рехав хитон.

Отразени следи на изгубени птици

в огледалния свят на безброй божества.

Лепкав дим омотан между скъсани жици

над водите, разделящи две естества.

След дъха на последните огнени лапи –

пестеливи бои сред дървесния хор.

Онемели листа, като призрачно ято

върху горския дрипав и влажен стобор.

Отмалели ръце на вековни дървета,

единични стрелби на задъхан кълвач.

Изсушени коси на сено във полето,

под окото всезрящо на небесен тръбач.

Стари къщи заспали нейде на меко

в оглушения свят, що се бавно руши.

Слисан вятър, надничащ, объркан от ехото

на стотиците тлеещи земни души.

                                          Камен Николов

 

Т А Й Н И

 

Зад въздушни мостове ликът ти

ще ме мами с блясък на мънисто.

Ще прекрача прага на съня ти,

като демон с помисли нечисти.

Не отричам болката от радост,

не отричам мъката от вчера.

На вратата ангели не пазят,

да броят мисловни изневери.

Само календарът ще разкъса

мрежите на нашите страдания.

А пътеката към теб е къса - 

аз оставам твойто наказание.

Захвърли ключа на есента ни,

скрий и гордостта, но пожелай ме.

В кътчетата тъмни на страстта ни,

крият се най-демонските тайни.

                          

                          Камен Николов