НЕНУЖЕН СТИХ

Днес ръцете ни здраво извиват

към "успеха", от който боли

и ни дават единствена крива...,

а духът на кокили върви.

Удължават ни дните и нощем

от кервана безсрамно крадат,

като цигани гладни. Без прошка

ще ни влачат по стария път.

Пресолено е блюдото, просто е ,

ще попостим - добре, докога ?

Във дома си щом пак ще сме гости, 

може би ще сме свои в смъртта ?

Преоткритите мисли върлуват

по лицата на всеки от нас.

Съществува ли Господ, срамува се

да ни гледа в безумство и бяс.

Но къде е самата природа

и къде ли сега ни влече ?

Някой ден ще сме само порода, 

а кръвта ще тече ли, тече ! 

                                                КАМЕН НИКОЛОВ

ЗАВРЪЩАНЕ

                                  

                              Небето над Испания гори,

                                  като разровена в огнището жарава.

                                  Висят безплътни първите звезди

                                  изхвърлени с небесната гълчава.

                                  Издигаме се бавно по ръба

                                  на лунно-слънчевата интифада.

                                  Прорязват самолетните крила

                                  стъблата на небесната ограда.

                                  Последните ми кървави сълзи

                                  напукват бавно гланца на стъклата

                                  и аз усещам вече, че гори

                                  опашката на спомена в душата.

                                  Дали ще долетим до този миг,

                                  когато ще прегърнем пак земята?

                                  В ръцете на Фортуна като бик

                                  в испански ритъм вечно ще се мятам.

                                                                             Мадрид - София

                                                                             Камен Николов

                                         

                                          

БРЕГЪТ И МОРЕТО

 

Аз съм оня, когото изгриза

по рибарските груби нозе.

Ти - весталката с нощната риза,

под която съня ми расте.

Ще ме скриеш ли в нежна прегръдка,

както мидата свойто телце?

Аз отдавна те пия на глътки,

впил в снагата ти жадни ръце.

Ще разровиш ли чувствата скрити,

под отминали пясъчни дни?

Твоите стъпни по мен са изтрити,

но дъхът ти дълбоко струи.

Всяка нощ те посрещам разгърден

и се вихриш над мен до зори.

Ти прииждаш - вълна едрогърда,

а след туй ме забравяш дори.

Но когато надигна лицето, 

по което се стичаш едва,

ти ще бъдеш кръвта от сърцето

на ранените в мен сетива.

                                        Камен Николов

                                  

НЕ ГЕРОИЧНО

Само мислите стръмни са, братя,

само думите твърди - скала,

над склопени очи на приятел,

сред предателски остри дула.

Няма нужда - куршумено сито,

за да има венец за кръвта.

Свободата бездомна се скита,

а заключена в нас е смъртта.

Оглушителни думи - за глухи,

ослепителен блиц - за слепци.

Маршируват във нас към разруха 

на душите рояк скакалци.

Да прилеем по чаша над кръста,

дето никнат горчивите дни,

че махалото в нас ще се пръсне

и духът ни без дим ще гори.

                                        Камен Николов 

ЖАЖДАТА НА ДЪРВОТО

 

Друга жажда в мен напира,

неподвластна на небцето. 

Няма Господ за всемира,

ако няма за сърцето.

По напуканото тяло

твоите сълзи проговарят.

Но извай го полудяло,

като огън да ме гали!

Сладострастно да открия

всички извори дълбоки.

Да гори като ракия

гърлото на моя вопъл.

От разцъфващите пъпки

вдишал аромати диви,

да почувствам как изтръпваш,

как боите се преливат...

...и изгарят ми краката,

като нестинар в жарава.

Тътне още веселбата

на живота отминаващ.

И не съм ни аз дървото,

нито ти земята цяла.

Просто ние сме живота

на космическото тяло.

 

                                                    Камен Николов