Н Е П Р Е Д В И Д И М И Т Е Н Е Щ А

 

Непредвидимите неща

безмълвно във душата  слизат.

Кръста от вчерашни слова

е белег от кръвта по ризата.

Отворените сетива 

на чувствата вещаят драма.

Колосаната суета

тежи от болка след измама.

Далечните мечти сълзят

от корена на естеството.

Посоката е само път,

по който връща ме животът.

Отречените висини

отравят хляба на перото.

Небезметежни от вини.

витаят мислите самотно.

Непоправимите неща

Душата ми до смърт изгризват.

А колко грешки на страстта

се стичат ден след ден от ризата...

                                       Камен Николов

О Б С Т О Я Т Е Л С Т В А

  

Определи възможността

кога да вкусим острието

на утрешното си дихание.

Не изоставяй сладостта

на риска, вперен във сърцето

и събори ме със признания.

Отдалечи, със дързостта

на срутените ни проблясъци,

уста от скрити безразсъдства,

Пусни кръвта на радостта,

да се напука в мойте пясъци,

че влажно е окото ми и блудства.

Обезсмърти във нас греха,

не приютените мечти завий

със плаща на безсънната корида.

Или арената до край, с праха

на ревност и безумие покрий

и любовта ще се затвори като мида.

                                      Камен Николов

 

ОГЛЕДАЛНО

 

С непобедимо постоянство

оспорваме деня прозрачен.

Духът ни в сляпо пуританство

за сетен път склопи клепачи.

За много грехове ,себично,

вините ни се струват малки.

Затваря се кръгът критично,

а ние дъвчем залъгалки.

Животът ни в аванс изтича,

а лихвите са все големи...

Човекът в мен е коленичил,

а в тебе може и да дреме.

Крадеш от другите милувки

и дишаш ниско във тревата.

А аз със твоите обувки

прохождам плахо по земята.

Сега с кандилото пробито

замествам Диоген по щата.

Но утре кой ли ще ме срита

на бунището на съдбата?

                             Камен Николов 

 

Не достигнах желаните пристани,

не догоних пропуснати влакове.

Пепеляви са дните от рискове

и безумна страстта ми във мрака.

Овдовелите мисли са присмеха

на годините, спрели в душата.

Колко много пътеки притискат ме,

но стрелките залудо  не чакат.

Претъркулени в тъмното изгреви

не възкръсват от старите дати.

Всяко минало бавно нанизва се

на плещите, като разпятие.

Избледнели желания свиват

във юмруци ръцете на времето.

Аз съм конник, от коня не слизам

и да падна съм срастнат със стремето. 

                                         Камен Николов