К А Т О Н А К И Н О

 

Като в снимки  от вехти албуми

се нареждат във низ нескончаем 

къщи, хора, птици и друми,

аз пък кръпка в простора безкраен.

В тази болнична стая изгубен,

всеки миг е за мене фиаско.  

Пак прегърнати, сякаш влюбени,              

са стрелките в часовника градски.

Но дочувам в среднощните викове

как се сменят диези с бемоли.

Над главата ми лампи със тикове

разсъбличат душата ми гола.

Календарът единствен отмерва

онзи влак в коловоза последен,

дето вечер ме с поглед измерва,

аз пък сутрин изпращам го бледен.

И  откъснал от своето тяло

стара част - в коловозите глухи,

ме дарява с богатството цяло

на съдбите застинали тука.

Като в кадър от нямото кино

ще разбия прозореца с камък,

и по Чаплински пак ще намина

да сглобя Ескулапския замък.

                             КАМЕН НИКОЛОВ

М О Р Я Ш К А О Р И С

 

Морето е оазис на кервани

от чезнещи във мрака светлини.

Сега обръща нежните си длани

към нас - дано ни промени!

Но често се погубваме в обятия -

отсрещните преливащи вълни.

В мъглата ни разкъсват сто разпятия,

на сън дори немалко ни боли.

Вселяват се във нас мечти далечни

и вярата през голите стъкла.

Страхът неканен гост е вечер

в разтворените бездни зад кила.

Събарят ни измамни разстояния,

белязват ни дебелите въжа.

Спасителните лодки са признания

за скритите копнежи на мъжа.

А мислите се блъскат в хоризонта,

в безумна, огледална пустота.

Дали така ще стигнем и до понта,

от който се размихме по света?

                               Камен Николов

А Х И Л Е С О В А П Е Т А

 

В отрязъка от синева,

между любов и сляпо детство,

наднича гузна съвестта,

с вроденото си късогледство.

Предишните ми сетива

са безвъзвратно изкривени.

Кървя сега над пропастта

в обезсмъртеното безвремие.

Палачът скрит на гордостта

е спрял на крехкото ми рамо.

Безумията са днес в пръстта,

а истините - гнойни рани.

Убити, старите мечти,

с неверието къде изтичат?

Със Ахилесови пети

животът трайно ме обкичва.

В отрязъка от синева

между любов и сляпо детство,

наднича вече мъдростта

сред осъзната безчовечност.

               Камен Николов

С Б О Г О М НА Л Я Т О Т О

 

Изплашено окото на Луната

оглеждаше се в спящата вода.

Едно листо политна към земята

потръпнало от нощна хладина.

Изплака птица, вятърът изстена,

довлякъл глъч от хорска суетня.

Щурците, като ехо отразено,

проскърцваха и глъхнеха в нощта.

Разсънени дървета, откроени

нестройно на изтляла светлина,

ръце кривяха, като изумени

и гонеха  безпомощно съня.

Далечен лай на нервни псета,

разбудени кошари, вълчи вой...

Внезапен тътен идващ от полето,

нахлу за миг след първия порой.

Ритмично заиграха над водата

ръцете на невидим тимпанист.

Гората затанцува и размята

одеждите си с всеки малък лист.

Върхлитаха отгоре канонади.

Отвръщаха им огнени стрели.

Но кой ще чуе тази серенада

и как от този ад да се спаси.

                 Камен Николов

                                                                                                                  

М Ъ Н И С Т О В Н О Щ Т А

 

Ако нежният залез на дните прегаря

и се къпе в морето на твойте очи,

ще разкъсам тъй жадно всички прегради,

за да хвана последните топли лъчи.

Не посягай към ножа на сетния изгрев,

аз разтапям нощта , като въглен в жарава.

Улови в раковина всяка пръска от бриза

и дъха на морето, като спомен остава.

Не търси от Луната пътека сребриста,

хоризонта въжето си мята срещу ни.

Аз, ловецът на бисери търся мънисто

и се гмуркам във теб, да открия нощта ни.

                               Камен Николов

Р И Б А Р И

 

Като пепел на рана, морето

ви изсмуква без милост, до кърви.

Преобърната лодка, сърцето,

омотава ви в котви и върви.

До брега на пределните мисли

се нанизват рибарските мрежи.

Аз ви чувам, приятели скрити,

всеки ден върху вас кръст бележи.

Но далеч е часът на раздяла

със солта по краката ви боси.

И се впиват в снаги загорели

неотгатнати още въпроси.

По самотни таляни се свлича

най-мъгливото утро в душите.

Реже огънят който привлича,

както женския плам във очите.

Не докосвайте тези миражи,

по греблата потта ви се стича.

Някой ден верността ще покаже, 

този, който към вас още тича.

                            Камен Николов

П Р О З А И Ч Н О

Отдалечени  от мига

на истинското си прераждане,

кървим самотни на брега

на своето саморазяждане.

Презрени истини висят

в градината на естеството.

Във нас завършва всеки път,

поел към обръча на злото.

Погубени от користта

и всяка глупава представа,

лежим на клона на страха,

над бездната-самозабрава.

Пресъхналите ни сълзи

оставят белег в житието.

Предателството в нас пълзи

във сянката на битието.

На друг продаваме сега

на упованието кръста.

Но утре паднали в снега

едва ли ние ще възкръснем.

                    Камен Николов

Т Ъ М Н А Т А С Т Р А Н А Н А С Ъ Р Ц Е Т О

От ръба на сърцето се взирам

в океан от всемирна печал.

А сънят, като остра секира,

ме разделя на жив и умрял.

Неизречени думи от вчера

ме заливат - душата мълчи.

Всяка мисъл е нова химера,

но в очите това не личи.

Избледнелите дни се разбиват

и потъват в червената пръст.

Буйно огънят нощем се впива

във духа ми, разпънат на кръст.

И звезди прегорели се свличат

на брега в Албуфейра, в зори,

дето ангели плахо надничат,

а морето безумно кипи.

Аз, лодкарят на тези предели,

ще разпоря платната на две.

Там сред мирис на прясна сардела

като котва сърцето ще спре.

А дали не е крехка черупка,

в безвъздушния ден щом кърви?

Без платна във озонова дупка,

моят кораб самотен гори.

Но солта по лицето познава

непролятите още сълзи.

Само спомен и тиха забрава

от безветрие дето боли.

                  Камен Николов

О Т Р А Ж Е Н И Е

Може би все някога ще стана

огледало на невидимото в теб.

Навярно ще откажеш да си сянка

на своите илюзии прикрити

и старите си страхове ще съблечеш.

Недей забравяй гордостта си,

но прегърни дъха ми, отдавна обладал

нетленните пространства на душите.

Ще ме познаеш по греха в очите

и не мисли страстта си да отричаш.

Сълзите, по които мога да доплувам ненадейно,

ги скрий добре

и довери се на предчувствията свои.

отвъд преградата на думите...

Не е така далечна близостта на фибрите,

но колко време ще си отделим за бездиханност?

Лицата на неверието, ако познаваш, забрави ги!

За теб ще събера цвета на моите признания

за болките от радостта.

Не го закичвай по косите си,

а приюти отломъците

на космичното мълчание във мен.

Откриеш ли най-грапавият къс от него,

ликът ми огледален разчупи,

и сигурен съм, ще усетиш,

че част от теб ще съм тогава

и сълзите ти няма да ме заличат,

когато знам, че теб те има. 

 

                        Камен Николов

                       

Н Е П О З Н А Т С Е З О Н

 

Отново сънените строфи 

на полунощния ми стих,

съшиват ме, за да не грохна - 

от себе си до днес се крих.

Предателство на сетивата

обримчва крехкия ми ден.

А съвестта е пред вратата

и моят дух е в неин плен.

Ехтят далечните копита

на всеки неразбулен грях,

Сто дяволи във мен се вплитат,

на клада не веднъж горях.

Сега летя над езерата

от нови чувства и сълзи.

Усещам болката позната,

във фибрите ми тя пълзи.

Така достигам до завоя 

на някой непознат сезон.

Напира в гърлото прибоя

на всяка мисъл или стон.

Вървя по тънката надежда

към изгревите от любов.

С едничка вяра се оглеждам

за цвете в този свят суров.

                          Камен Николов 

С Л Е Д П Р А З Н И Ч Н А Т А М У З И К А

Следпразничната музика на дните

витае, като дрипаво хвърчило.

Колосаните истини помитат 

в душите ни виденията гнили.

Разпасан е палачът, ще удари,

но можем ли отново да възкръснем?

Погубените мисли ще ни парят,

наказани сме все да сме невръстни!

Но ето глашатаят на Всемира

повлича ни към звездната гълчава.

А демоните щом във нас напират,

Създателят велик е, и прощава.

В телата ни оголени се вплитат 

пропуснатите белези за време.

Ранената ни вяра, запокитена,

в музея на пороците ни дреме.

                       Камен Николов 

 

 

Р А З П Я Т И Е

 

Скроени в нова неизбежност,

разпятие във нас кърви.

Роят се миговете прежни,

но чезнат истинските дни.

Ръце издигаме към бога,

загледани в самите нас.

Потънали във изнемога

стоим самотни, без компас.

Разбунени , но безучастни,

сломени сме, но не личи.

Далеч е Господ, а опасни

страстта е в чуждите очи.

Дори и да се разболеем

във безвъзвратност от любов,

в пространства тъмни ще изтлее

духът останал без покров.

Красиви , но предначертани,

не блазнят старите следи...

Какво в душите ще остане

след лавата на тези дни.

                    Камен Николов

 

 

 

П Ъ Т Е К А КЪ М Т Е Б

 

Когато полунощен хлад разгони от гърдите

немирните ни дяволчета в пламъка на свещите,

а дланите полегнат в скута примирени,

ще избледней нощта от пълнолунието нежно на лицето ти.

А поривът на моите надежди 

ще дойде с утрото, когато прекоси браздите твои.

Ще угася очи във кладенеца на душата ти.

Аз, споменът за всеки цвят по твоите устни, 

ще стана облак, неизплакал своите сълзи.

В часа, когато се излея

подобно водопад към други светове, 

ще знае само чувството ти скрито,

коя пътека ще ме върне някой ден при теб.

                        

                                           Камен Николов 

А Н Т И

 

По тънки паяжини, вплели

гнева на пръстите в юмрука,

ръждясали времераздели

в душите търсят си пролуки.

Съмнителните диригенти 

на неподвластните ни мисли

подмамват свойте опоненти,

като затворници с амнистия.

Погубената принадлежност

на нечовешките прегради

гравира крехката метежност

на залеза ни-барикада.

Потъва в думите вината, 

прояден плод на битието,

изплюла в ъгъла създател,

а приютила мекерета...

                     Камен Николов

П О Ч Т И Б Е З И З Н Е Н А Д А

 

Стихът ми - "наркотична доза",

лепи олющения ден,

от който идва невъзможен,

изтича в жест и спира в мен.

Подпира гърбавите пръсти

на всеки непохватен миг.

Полива чувствата невръстни

на някой смешен романтик.

Изгаря в кладата душите

на свой приятел и на враг.

Стои на пътя на звездите

и длан протяга за петак.

Изпраща почести до трона

на всеки "мъдър" ексцентрик.

Играй комар по мобифона

в кръга на бъдещ политик.

Вълнува с думите на шута,

издигнал моста над страха.

И плува ловко сред мазута 

на родната синевина.

Държи ръка на пистолета

на лудо влюбен фанатик.

Целува гладните хлапета,

дочул зловещия им вик.

Сега изражда дължинството

на тоз народ, любим на бог.

Но май по навик с потеклото

ще скача пак от трън на глог.

Но с тез слова - каква палитра,

ми слага доживотен грим.

Дано не ме препъне с хитрост

във моя собствен пантомим!

                        Камен Николов

И З Н Е М О Г А

 Като неми свидетели крием

своите погледи тежки от влага.

Твоят ручей подземен се впива

във съня ми - духът ми се сляга.

А дланта е далечна надежда,

приютена в нелепа тревога.

По прикритите тръпки усещам

топлина и в далечния огън.

Пребледняла, почти прозаична,

радостта ти е полъх залутан.

Нараненото чувство изтича

и във пропасти нови ни бута.

Като камъни блъскат се дните,

по тревата сълзите ни тичат.

Аз съм дяволът, крия рогите,

със които в нощта те събличам.

Коленичил, дъхът ми е сянка

на страстта в разтопените мисли.

Разпилей ме, любовната дрямка

е ключа към забравени истини.

Щом разлистя очите ти ,жрицо,

приюти се при мен босонога.

Превърни вечерта в огърлица

от тела и души в изнемога.

                           Камен Николов

В Е Ч Е Р Н И М И С Л И

 

Прегръщам свойта слънчева носталгия

далеч от хоризонта на тревите.

А в нощите перото, стар идалго,

пробожда страстно крепостта на дните.

В косата ми гнездят различни птици

и всяка взема нещо на раздяла.

Остават бели косми, като жрици

на тайните в душевната спирала.

По тези тънки струни на китара,

разпънати от вярата до срива.,

жонглира мисълта ми-изневяра,

без чийто танц понякога загивам.

                               Камен Николов 

П Р Е О Б Р А Ж Е Н И Е

 

Протегнатият оптимизъм на мига

пълзи след тялото ти като сянка.

ѝ тръпката на нощното ни осезаване

е дяволчето в нашите надежди.

Избистрено е предсказанието

в скритите течения,

пренесли ударите на сърцето

в друго време.

Последното отричане от себе си

върви на пръсти между нас

и моля се да спят нозете

на вседостижимата злопаметност.

Ленивото приплъзване на ледовете в мен

се отразява в твоето безсъние...

На спомена ухото е пробито

и ветровете на умората ще сринат в теб

тунела от закърпени проблясъци,

но в следващото ни преображение.

Приспаното непостоянство 

на залъганите чувства

покълва като саморасъл 

в безпределността на дните

и само усетът за безпощадност 

ще ни разпилее

в момента на самотното разобличение.

                             Камен Николов 

 

А В Т О М И Ш Е Н А

 

Колко много лъжи ще ти липсват

в безразсъдния упор на дните.

Като пяна, която се плисва,

ще размиеш позора в очите.

Притаено под маски безумство

в твойте чувства е сетният просяк.

Потърси гордостта - бледоусто 

отражение с много въпроси.

В отчаяние шепне устата

друга истина , ала красива.

Кой съперник на свободата

е успял да загине щастливо.

Но пришпорил отчаян Пегаса

по обратния път, пълен с рими,

като цвете ще легнеш в земята,

покосено сред лютата зима.

И закърпил духа си със грешки,

всяка нощ ще те чувам как стенеш.

Ще умреш, може би нечовешки,

там на кръста, като мишена.

                          Камен Николов

П Р И С Т А Н

 

Пресушен от любов и препил от страдания,

твоят вик ме прегръща, като ранни мъгли.

Нямам пристан, уви, ще скроя очертания

от въжета, ще свържа стари с нови следи.

Заглуши яростта на вълните в небцето.

Разтрошени в немилост платна разпусни.

Този бряг, отреден за крадци и поети,

е морето на твоите скрити мечти.

Припознай всеки камък, превържи ледовете,

със които доплува до тук раздвоена.

Аз греба в този замък, построен от сонети,

като друг Одисей към една друга сирена.

                                              Камен Николов

П Р Е Д Ч У В С Т В И Е

Докосната от хиляди мълчания,

душата се затваря, като мида.

Прохожда ли след всяко изпитание

погубват я среднощните кориди.

Застанала на дяволския прицел,

във залеза размахва бяла кърпа.

Мутант ли е или подземна птица,

теченията тъмни щом я дърпат?

Мъгливите пространства на очите

раздират бутафорните си щори.

Прощален вик, земята ни измита,

преди да се реши да ни повтори!

                           Камен Николов

 

П О С Л Е Д Н А Г А Р А

 

Пълзиш след отминаващия влак,

препънала се в нощната утеха.

Откъсваш, като лист, последен знак,

мънистото на своите доспехи.

Кървят петите...Тъмната софра

на мислите завърта колелото.

Каква корава пита ни събра

да мерим длани с лапата на злото!

Дали кънти по костите звънът

на онзи чан изгубен във мъглата,

със който греховете и страстта

прорязваха гърба на тъмнината ?

Пресипнали от хиляди сплетни,

звездите на нощта ни ще замлъкнат.

Едно око претегля на везни

кого да прибере или пръкне. 

Надвесени ,главите ни, без страх

над релсите унесено си кимат.

Ще мине някой влак, като монах 

и черквите безшумно ще се сринат.

                             Камен Николов

Д В Е Е С Т Е С Т В А

 

Самолетни бразди забити в мечтите...

Заблудени крила под небесния трон...

Нощен вик, притаен, като болка в гърдите...

Избледнели звезди сплели рехав хитон.

Отразени следи на изгубени птици

в огледалния свят на безброй божества.

Лепкав дим омотан между скъсани жици

над водите, разделящи две естества.

След дъха на последните огнени лапи –

пестеливи бои сред дървесния хор.

Онемели листа, като призрачно ято

върху горския дрипав и влажен стобор.

Отмалели ръце на вековни дървета,

единични стрелби на задъхан кълвач.

Изсушени коси на сено във полето,

под окото всезрящо на небесен тръбач.

Стари къщи заспали нейде на меко

в оглушения свят, що се бавно руши.

Слисан вятър, надничащ, объркан от ехото

на стотиците тлеещи земни души.

                                          Камен Николов

 

Т А Й Н И

 

Зад въздушни мостове ликът ти

ще ме мами с блясък на мънисто.

Ще прекрача прага на съня ти,

като демон с помисли нечисти.

Не отричам болката от радост,

не отричам мъката от вчера.

На вратата ангели не пазят,

да броят мисловни изневери.

Само календарът ще разкъса

мрежите на нашите страдания.

А пътеката към теб е къса - 

аз оставам твойто наказание.

Захвърли ключа на есента ни,

скрий и гордостта, но пожелай ме.

В кътчетата тъмни на страстта ни,

крият се най-демонските тайни.

                          

                          Камен Николов

            

Н Е П Р Е Д В И Д И М И Т Е Н Е Щ А

 

Непредвидимите неща

безмълвно във душата  слизат.

Кръста от вчерашни слова

е белег от кръвта по ризата.

Отворените сетива 

на чувствата вещаят драма.

Колосаната суета

тежи от болка след измама.

Далечните мечти сълзят

от корена на естеството.

Посоката е само път,

по който връща ме животът.

Отречените висини

отравят хляба на перото.

Небезметежни от вини.

витаят мислите самотно.

Непоправимите неща

Душата ми до смърт изгризват.

А колко грешки на страстта

се стичат ден след ден от ризата...

                                       Камен Николов

О Б С Т О Я Т Е Л С Т В А

  

Определи възможността

кога да вкусим острието

на утрешното си дихание.

Не изоставяй сладостта

на риска, вперен във сърцето

и събори ме със признания.

Отдалечи, със дързостта

на срутените ни проблясъци,

уста от скрити безразсъдства,

Пусни кръвта на радостта,

да се напука в мойте пясъци,

че влажно е окото ми и блудства.

Обезсмърти във нас греха,

не приютените мечти завий

със плаща на безсънната корида.

Или арената до край, с праха

на ревност и безумие покрий

и любовта ще се затвори като мида.

                                      Камен Николов

 

ОГЛЕДАЛНО

 

С непобедимо постоянство

оспорваме деня прозрачен.

Духът ни в сляпо пуританство

за сетен път склопи клепачи.

За много грехове ,себично,

вините ни се струват малки.

Затваря се кръгът критично,

а ние дъвчем залъгалки.

Животът ни в аванс изтича,

а лихвите са все големи...

Човекът в мен е коленичил,

а в тебе може и да дреме.

Крадеш от другите милувки

и дишаш ниско във тревата.

А аз със твоите обувки

прохождам плахо по земята.

Сега с кандилото пробито

замествам Диоген по щата.

Но утре кой ли ще ме срита

на бунището на съдбата?

                             Камен Николов 

 

Не достигнах желаните пристани,

не догоних пропуснати влакове.

Пепеляви са дните от рискове

и безумна страстта ми във мрака.

Овдовелите мисли са присмеха

на годините, спрели в душата.

Колко много пътеки притискат ме,

но стрелките залудо  не чакат.

Претъркулени в тъмното изгреви

не възкръсват от старите дати.

Всяко минало бавно нанизва се

на плещите, като разпятие.

Избледнели желания свиват

във юмруци ръцете на времето.

Аз съм конник, от коня не слизам

и да падна съм срастнат със стремето. 

                                         Камен Николов

МЕТАМОРФОЗА

                

Като бик тази нощ ще загубя

подлостта на внезапния удар.

Ти си клон в зрелостта необрулен,

неподвластен на чужди подбуди.

Не забравяй пределните сили,

от които ще черпиш все още.

Аз съм гост, тази нощ водевила, 

не прилича на пролетни пости.

Вкоренени са старите мисли - 

отрезвени в реванша въпроси.

Твоят хляб ми е сладък и клисав,

щом духът ти е тъй плодоносен.

Ще прелистя съня ти, прощавай!

Ти си виното, дето ще пия.

Щом поемеш на път, не оставяй

своя нож, аз съм жива кания!

                                   Камен Николов        

            

ПРИСТРАСТИЯ ХРИСТОВИ

Преброени са дните на низост,

а насъщни са думите - квас.

Прероденa с хайдушка немилост

и смъртта коленичи във нас.

Всяка истина, взета на заем,

се промъква във нас и души.

Но животът безкрайно не трае

да го мамим, ще ни прекрои.

Верността ни, залог за невинност,

е латентен претекст за вражда.

Ще допуснем ли в нас да загине

колебливия кълн на страстта.

Обладава ни земната лудост

да припадаме в страх пред кръста.

А нали в тази болка е чудото,

щом с любов сме дошли на света.

                                            Камен Николов

 

ЗАКРЕПОСТЯВАНЕ

 

Преминава сега през едва доловими пролуки

позабравен гласът на душите, заседнали в теб.

Ще залостиш вратите със тежкия камък, напукал

твоя ден и  с прегради  превръщаш се в креп.

Поседни за минута поне, отчупи им от хляба,

припомни си нелекия път и вино им налей.

Ако ти си загубил посоката, няма награда,

и не чакай да зърнеш за себе си слънчев елей.

Колелото на сития ден ще прониже ушите

на невинните техни мечти, запокитени в плен.

Докога ще измъчваш съня им, склопил си очите,

от които жадуваха вихър отдавна спестен?

Ще заглъхва полека страстта във гърдите ти слаби,

ще се впива страха във косите ти - плач на дете.

Не намериш ли път и духа си на кръст да възправиш,

не търси и прости се, безмълвен гласът ще замре.

Ще остане единствен наивникът вятър да бута

посивелия вратник на пълния с залези ден.

Колко огън ли ражда гневът, затаен във барута

на безумния дом  на живота, за нас отреден?

                                                              Камен Николов

                                

Не ме разбивай с погледи без нежност,

потъвам, като лодка сред вълните.

Налей по чаша, зная, че надежда

под острите ни камъни е скрита.

Блуждаят, като облаци в небето,

обърканите мисли в твойте тайни.

Светкавици полазват битието,

в което сме се срещнали случайно.

Невидимите просяци в душите

дали ще оцеляват до безкрайност?

И колко още есени ще скитат

така необясними и нетрайни?

Не съм дърво в земята здраво впито

и нямам сили, за да те забравя.

Но чувствам вените си как се вплитат

в онази длан, която ме оставя.

                                          Камен Николов

КОРИДА

Бискайски залез ме прегръща

и бавно слънцето потича.

Залутан вятър ме повлича

към своята безумна къща.

От взирането, уморени,

разнищват се лицата в мрака.

А някой, може би  ме чака

и търси път към Картахена.

Във тъмното заглъхват стъпки,

далеч зад няколко морета.

В очите свличат се пердета,

в очите е душата-кръпка.

На мислите керванът плува

и сочи нейде към Гранада.

Взривен е въздухът, с наслада

корида огнена танцува.

И ето плащът е наблизо -

смъртта е остра, като сабя.

"Тореро, може би забравяш,

че плащ е вече твойта риза!?

                                 Камен Николов        

ПРОЛЕТНИ ТАЙНИ

 

Бих могъл да нарисувам скрита пролет, 

тайна за очите и сърцето,

за да могат да препускат, като антилопи в мен

душите скрити на децата,

тези голи капки по смокиновия лист.

Колко птици ще е нужно да пропеят

и да отразят зова им ?

В представите на неразцъфнал цвят

ще се догонват сенките на радостта.

Мислите ще се приплъзват бавно.

Дланите отново ще сънуват нечий допир.

Погледът ще се прицелва във невидимите спомени,

само гордостта ще моли за спасение.

Когато след гърма на пролетните сили

се промъкне чувството по всяка жилка - до плода,

ще бъде късно за раздели.

Каква ли болка ще ви срине, за да си тръгнете от мен,

а всъщност срещу мен, 

когато острите гърди на времето

ме прободат с перцето си - 

да вземат капки кръв от мен.

Дали ще се опазите от пролетните ветрове,

щом полетът за вас е като мост над бездна 

в пътя на прохождащия.

Не съм приятел на дъжда,

но често спускам се със него от високо

и сливам се с безкрайността, в която ще ви чакам.

Сега не съм достоен за ръцете ви

и както плаши ме далечното предчувствие 

за вашите души,

така не искам да пресъхнете

по кожата на утрото, в което ще заспя.

Молете се за мен, дано успея да ви въплатя,

преди да знам, че мога да отнема,

след като съм дал.

                   

                                              Камен Николов

 

  

СЕЗОН

 

Сезонът на раздели и предателства

дойде в една забравена неделя.

А Господ бе претръпнал от ласкателства,

за близките ми нямах дом, постеля.

Но бе далеч морето, за да скрия

главата си, та никой да не види

лицето ми как бавно се изтрива

и с воя на вълните мери сили.

Протегнатите длани на листата

крояха нещо тихо и по плажа

събираха следите на тъгата

в очакване на своето прераждане.

Когато дойде утрото, лежаха

на моя бряг две дрипави надежди.

От корена - самотна родна стряха,

от бъдещето - сбърчените вежди.

                                              Камен Николов

QUO VADIS, DOMINE ?

 

Нетленните желания помитат

в страха си от същинското начало,

предела на съмненията скрити

във думи от победи и провали.

Гневът от неудобните подбуди

по корените стича се до капка.

Нормалните, самозабравили се луди

премерват погребалните си шапки.

Наоколо душите ни далечни

приличат на звездите, но не мигат.

Смъртта не е гаранция за вечност

животът щом прегради ни издига.

Дали в преодоляването губим

лъча във несъбудената пъпка.

Премерена, човешката ни глупост

е най-добре съшитата ни кръпка.

Прозрачните ни мисли преваляха,

вкусът на плодовете е различен...

Но нямаме спасение от краха,

нали и ний на Господа приличаме !

                                   Камен Николов

МИГОВЕ

Подари ми онази минута,

във която към теб съм летял,

като спомен за странна комета,

като вопъл на див каракал.

Остави върху дланите рани,

оцелели след скука и страст.

Огледално във мен ще остане

отразена любовната власт

Събери  пресушените тръпки

от букета на минали дни.

Ще открия последните стъпки,

по които при мен се върни.

Обречи ме на твоите нощи,

на страха, на кръста си дори.

Има огън в кръвта ми все още

и на дявол кръвта в мен гори.

                                     Камен Николов

 

НО ЗАЩО ?

 

Там зад ъгъла тихо съблякохме

непринудено своето минало.

Всеки влак щом пристигне след чакане,

е награда, но този отминал е.

Туй, което до тук  бе понятно

със пороя се скри под земята.

Но защо ли се движим обратно

и не чувствам дъха на цветята?

Претопени са старите мисли,

но душите остават превратни.

Днес въжето е гнило и пристанът

е избягал от нас безвъзвратно.

Да си купим сълзи на прощаване,

братко Ботев, прости, че си минало.

Но защо ли от "Вола" остана ни

свободата да бъдем загинали?

                                               Камен Николов

 

Разотиват се дните...Надничат

безвъзвратните мигове, спрели

във очите на младо момиче

и в дъха затаен в парабела.

От върха на горчивите мисли

се търкулват внезапни въпроси.

Отразените в нас полуистини

се препъват във утрото босо.

Не преглъщай приятелю днешен

на предателя твърдия залък.

Много думи сълзят безутешно

и светът ни безумно е жалък.

Но къде е онази стихия ,

във която родихме децата си?

И защо мъдростта се опива

със вино от безброй недостатъци?

Няма прошки и няма раздели,

няма вяра без минало време.

Ден след ден оживяват умрелите

във душите, открили предела.

                                            Камен Николов

ПРОХАЙДУШКО СТИХОТВОРЕНИЕ

 

Много стар е, трепери Балканът - 

на хайдути отекват там стъпки.

Сякаш вятърът ближе им раните,

а пришива в душите ни кръпки.

Колко тайни напукват скалите?

Колко болка реките измиват?

Този огън, що топли ни дните,

е и онзи , във който загиваха.

Тук молитвите стават проклятие

и покълват в небесната нива.

Караджата във нас е разпятие

и духа ни във него се впива.

Отрезвява самото страдание,

но не туй е вкусът на живота.

С други истини, с друго признание

ни притиска по-страшна Голгота...

Прецеден е страхът, вековете

ни изплюват с привидните маски.

Тегне нов камък на вратовете,

а душите ни нищо не стряска.

                                     Камен Николов

ВСЕЛЕНА ЗА ДВАМА

 

Над дълбокия извор ти сега коленичила

ще достигнеш ли с устни водата?

Аз съм пътният знак в твойто устремно тичане

и солта изсушена в косата ти.

Колко дни ни делят, като тежки мъниста

по врата - осъзнатото щастие.

Като в детска игра сме се вперили в риска,

но нехаем, макар и пристрастни.

Безутешно изтичат красивите мигове

от очите ни - скрити мишени.

Този хаос, във който трудно се стигаме,

е безумната наша вселена.

                                                     Камен Николов

НЕВЪЗМОЖНОСТ

 

Ляга мракът между релсите немощно,

както влакът дерайлирал във мъглата.

Всяка глъчка от отсрещните прозорци

разтваря се в безизразното обещание за щастие.

Няма хоризонти за дъжда, от който се задъхвам вече.

Неупоени, неразлистени ще бъдат моите мечти...

Сега продавам днешното "благополучие" на друг

и в сянката на спомена зазиждам чуждите вълнения.

Почти се сливам с тази върволица,

която ме отнася без посока, разпилян

и стигам винаги до корена на вехнещата мисъл.

Горят преградите на старите превъплъщения,

а блясъкът на девствената радост не струи.

Какво безумие ще укроти във мен морето,

родено в шемета на всеки бяг-мечта,

та да не искам да зараснат белезите

в пребродените мои сънища 

и в сънищата на последния приятел ?                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                        

                                                               КАМЕН НИКОЛОВ   

 

НЕНУЖЕН СТИХ

Днес ръцете ни здраво извиват

към "успеха", от който боли

и ни дават единствена крива...,

а духът на кокили върви.

Удължават ни дните и нощем

от кервана безсрамно крадат,

като цигани гладни. Без прошка

ще ни влачат по стария път.

Пресолено е блюдото, просто е ,

ще попостим - добре, докога ?

Във дома си щом пак ще сме гости, 

може би ще сме свои в смъртта ?

Преоткритите мисли върлуват

по лицата на всеки от нас.

Съществува ли Господ, срамува се

да ни гледа в безумство и бяс.

Но къде е самата природа

и къде ли сега ни влече ?

Някой ден ще сме само порода, 

а кръвта ще тече ли, тече ! 

                                                КАМЕН НИКОЛОВ

ЗАВРЪЩАНЕ

                                  

                              Небето над Испания гори,

                                  като разровена в огнището жарава.

                                  Висят безплътни първите звезди

                                  изхвърлени с небесната гълчава.

                                  Издигаме се бавно по ръба

                                  на лунно-слънчевата интифада.

                                  Прорязват самолетните крила

                                  стъблата на небесната ограда.

                                  Последните ми кървави сълзи

                                  напукват бавно гланца на стъклата

                                  и аз усещам вече, че гори

                                  опашката на спомена в душата.

                                  Дали ще долетим до този миг,

                                  когато ще прегърнем пак земята?

                                  В ръцете на Фортуна като бик

                                  в испански ритъм вечно ще се мятам.

                                                                             Мадрид - София

                                                                             Камен Николов

                                         

                                          

БРЕГЪТ И МОРЕТО

 

Аз съм оня, когото изгриза

по рибарските груби нозе.

Ти - весталката с нощната риза,

под която съня ми расте.

Ще ме скриеш ли в нежна прегръдка,

както мидата свойто телце?

Аз отдавна те пия на глътки,

впил в снагата ти жадни ръце.

Ще разровиш ли чувствата скрити,

под отминали пясъчни дни?

Твоите стъпни по мен са изтрити,

но дъхът ти дълбоко струи.

Всяка нощ те посрещам разгърден

и се вихриш над мен до зори.

Ти прииждаш - вълна едрогърда,

а след туй ме забравяш дори.

Но когато надигна лицето, 

по което се стичаш едва,

ти ще бъдеш кръвта от сърцето

на ранените в мен сетива.

                                        Камен Николов

                                  

НЕ ГЕРОИЧНО

Само мислите стръмни са, братя,

само думите твърди - скала,

над склопени очи на приятел,

сред предателски остри дула.

Няма нужда - куршумено сито,

за да има венец за кръвта.

Свободата бездомна се скита,

а заключена в нас е смъртта.

Оглушителни думи - за глухи,

ослепителен блиц - за слепци.

Маршируват във нас към разруха 

на душите рояк скакалци.

Да прилеем по чаша над кръста,

дето никнат горчивите дни,

че махалото в нас ще се пръсне

и духът ни без дим ще гори.

                                        Камен Николов 

ЖАЖДАТА НА ДЪРВОТО

 

Друга жажда в мен напира,

неподвластна на небцето. 

Няма Господ за всемира,

ако няма за сърцето.

По напуканото тяло

твоите сълзи проговарят.

Но извай го полудяло,

като огън да ме гали!

Сладострастно да открия

всички извори дълбоки.

Да гори като ракия

гърлото на моя вопъл.

От разцъфващите пъпки

вдишал аромати диви,

да почувствам как изтръпваш,

как боите се преливат...

...и изгарят ми краката,

като нестинар в жарава.

Тътне още веселбата

на живота отминаващ.

И не съм ни аз дървото,

нито ти земята цяла.

Просто ние сме живота

на космическото тяло.

 

                                                    Камен Николов