Powered By Blogger

неделя, 26 декември 2021 г.

СЪРЦЕТО НА КАМЪКА /На моя дядо каменоделец, на когото дължа името си! /

В този двор, в който вятърът трие

своя гръб по дуварите нощем,

де при изгрев луна куче вие

и пропъжда неканени гости,

моят дядо е пиел ракия

под асмата, в ръка с броеница,

и е чакал зората да скрие

наедрелите свои жълтици.

Щом притегнел цървул под чардака

и препашел торбата от баба,

той подвиквал на Марко, що тракал

под сайванта и горд вдигал врява.

До големите порти отвънка

го очаквала стара каручка -

изрисувана, пъстра и звънка -

годеница, и майка, и внучка.

И избързвал да хлопне вратата

и на Марко сърдит да говори.

После слушал да чуе земята

как краката магарешки порят,

как ритмично потракват   подкови

в калдъръма от него направен,

и проблясват самотни огньове

в колелата по пътя неравен.

И усещал далечния тътен

на чука и длетото в ръцете -

всеки спомен, парлив и безплътен,

като камък засядал в сърцето...

...И дочувам сега ветровете,

що се свират в дуварите още,

да шептят как е галел с ръцете

всеки камък, как дирел е прошка

този майстор, в труда си нелесен.

Как редил е камък и плоча,

как дълбал е чешмите си с песен,

а в духа му вулкан е клокочел.

И потичат реките от лава

и заливат и мен, и ме носят

по далече, в оная забрава,

вкаменяват се в мене въпроси...

И се блъскат едно върху друго

мисли, чувства, почти като драма.

И остава в сърцето не друго,

този най-скъп - надгробният камък.

                                                                                       КАМЕН НИКОЛОВ

вторник, 14 декември 2021 г.

УСЕЩАМ ТВОЯ ДЪХ...

 


                                                       Усещам твоя дъх на пеперуди

                                              по устните на утро разтопено.

                                              Разтеглени са сенките вградени

                                              в очите на бетонните заблуди.

                                              От струята на жестове заспали,

                                              ръми дъхът на капки от наслада.

                                              Забравеното цвете е награда,

                                              увехнала от мисли отлежали.

                                              Желая слънчев нож да ме прониже

                                              и вятърът ти див да ме събори.

                                              И болката ми в теб щом заговори.

                                              да знаеш, че са някъде наблизо

                                              страстта и усмирителната риза.

                                              Но истинският изгрев на живота,

                                              в нас някога дали ще се повтори?


                                                                                            Камен Николов                                                                                                      


ПРЕМЪЛЧАНИТЕ МИСЛИ

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                      Премълчаните мисли полазват човека,         

                            неусетно пред тях коленичил.                              

                            Съвестта е греха му - най-тясна пътека,

                            по която се мъчи да тича.


                            Във нощта ще прикрие последната рана

                            без дъжда да измие следата.

                            По стъклата ще лепне от много измами

                            и бодли ще закичват главата.    


                            Но далеч е ухото, което ще чуе,

                            че властта на страстта се наказва.

                            Избуели, мечтите с дъжда ще нахлуят,

                            като гръд през разкъсана пазва.


                            А до утрото има реки безнадеждност,

                            философът в съня си говори...

                            Като пощенска марка денят се нарежда,

                            но клеймото не ще се повтори.


                                                                            Камен Николов                             

   

  

   

понеделник, 6 декември 2021 г.

БЕЗПРЕДЕЛНА ПУСТОТА...

 

                                                                              Безпределна пустота

                                                                от прозорците ни блика.

                                                                Всяко утро е игла

                                                                за душата и езика.

 

                                                                Посивели синове,

                                                                дреме в потните ви пазви

                                                                непораснало дете,

                                                                дето вечно са наказвали.

                      

                                                                Със посърнали мечти

                                                                дните ни са украсени.

                                                                Като скъсан джоб личи

                                                                жалката ни премиреност.

 

                                                                Непоръбеният сън

                                                                на клошара в махалата

                                                                не в петите ни е трън,

                                                                а пейзаж за сетивата.

 

                                                                Дъщерите ни навред

                                                                заведенията кичат.

                                                                Тротоарен сладолед

                                                                по бедрата им се стича.


                                                                От екраните стърчи

                                                                естеството на нещата.

                                                                По лицата не личи,

                                                                но затънали сме в блато. 

 

                                                                Безпределна нищета

                                                                в дните ни сега напира.

                                                                Точи своята коса,

                                                                тая дето не подбира...

 

                                                                            Камен Николов                                                                                

 

                                                                      

                                                                 

                                                           

неделя, 5 декември 2021 г.

ПОСОКА

                                                        


                                                В пресечните точки на скритите чувства

                                                се спъва объркан безумния ден.

                                                Пияни от пошлост, преситени в блудства,

                                                забиват стръвта си душите над мен.

 

                                                От спомен напукани устни отричат

                                                страстта на изкусната хорска мълва.

                                                Удавена в прах, близостта разсъблича

                                                погубени в жажда безброй сетива.

 

                                                 Крещят заблудени очи в изнемога

                                                 от вятъра, слязъл в дъха ни сломен.

                                                 Сега във пресечните точки е огън,

                                                 във който ще търсим друг свят - ПРОМЕНЕН !


                                                                              Камен Николов    

 

                                                                     

КОЛЕЛОТО НА МИСЛИТЕ...

                                                                          


                                                             Колелото на мислите стрива 

                                                             близостта в споделената мъка,     

                                                             както всяка стрела си отива

                                                             след тангото любовно със лъка.

 

                                                             Между своите истини скрити,

                                                             като мида дълбаеш съня ми.

                                                             Аз съм пясъчно зрънце и скитам

                                                             сред вълните на много измами.

 

                                                             Променен е духът ми, пречистен

                                                             и подхожда на твоето име.

                                                             Но скроени в света неразлистен,

                                                             аз съм просяк, а ти си богиня.                                                          


                                                             Словоредът на на дните ми бута

                                                             песента във гърдите надолу.

                                                             Колесница от огън е скута,

                                                             приютил твоите длани греховни.

 

                                                             Разпиляна след пролетна буря,

                                                             близостта е почти белокоса.

                                                             Ледовете във мен се катурват - 

                                                             твоето слънце е нож захаросан.


                                                             И до гърлото стига вълната

                                                             на отдавна стаена стихия.

                                                             Някой ден ще отворя вратата,

                                                             но животът дали ще ме скрие?


                                                                                                Камен Николов

                                      

Порутени гари, погубени хора. Застинало време във мъртъв сезон. Изпуснати мисли - безмълвни стобори, разделящи утре от днес , без резон. Отк...