Бих могъл да нарисувам скрита пролет,
тайна за очите и сърцето,
за да могат да препускат, като антилопи в мен
душите скрити на децата,
тези голи капки по смокиновия лист.
Колко птици ще е нужно да пропеят
и да отразят зова им ?
В представите на неразцъфнал цвят
ще се догонват сенките на радостта.
Мислите ще се приплъзват бавно.
Дланите отново ще сънуват нечий допир.
Погледът ще се прицелва във невидимите спомени,
само гордостта ще моли за спасение.
Когато след гърма на пролетните сили
се промъкне чувството по всяка жилка - до плода,
ще бъде късно за раздели.
Каква ли болка ще ви срине, за да си тръгнете от мен,
а всъщност срещу мен,
когато острите гърди на времето
ме прободат с перцето си -
да вземат капки кръв от мен.
Дали ще се опазите от пролетните ветрове,
щом полетът за вас е като мост над бездна
в пътя на прохождащия.
Не съм приятел на дъжда,
но често спускам се със него от високо
и сливам се с безкрайността, в която ще ви чакам.
Сега не съм достоен за ръцете ви
и както плаши ме далечното предчувствие
за вашите души,
така не искам да пресъхнете
по кожата на утрото, в което ще заспя.
Молете се за мен, дано успея да ви въплатя,
преди да знам, че мога да отнема,
след като съм дал.
Камен Николов
