Разотиват се дните...Надничат

безвъзвратните мигове, спрели

във очите на младо момиче

и в дъха затаен в парабела.

От върха на горчивите мисли

се търкулват внезапни въпроси.

Отразените в нас полуистини

се препъват във утрото босо.

Не преглъщай приятелю днешен

на предателя твърдия залък.

Много думи сълзят безутешно

и светът ни безумно е жалък.

Но къде е онази стихия ,

във която родихме децата си?

И защо мъдростта се опива

със вино от безброй недостатъци?

Няма прошки и няма раздели,

няма вяра без минало време.

Ден след ден оживяват умрелите

във душите, открили предела.

                                            Камен Николов

ПРОХАЙДУШКО СТИХОТВОРЕНИЕ

 

Много стар е, трепери Балканът - 

на хайдути отекват там стъпки.

Сякаш вятърът ближе им раните,

а пришива в душите ни кръпки.

Колко тайни напукват скалите?

Колко болка реките измиват?

Този огън, що топли ни дните,

е и онзи , във който загиваха.

Тук молитвите стават проклятие

и покълват в небесната нива.

Караджата във нас е разпятие

и духа ни във него се впива.

Отрезвява самото страдание,

но не туй е вкусът на живота.

С други истини, с друго признание

ни притиска по-страшна Голгота...

Прецеден е страхът, вековете

ни изплюват с привидните маски.

Тегне нов камък на вратовете,

а душите ни нищо не стряска.

                                     Камен Николов

ВСЕЛЕНА ЗА ДВАМА

 

Над дълбокия извор ти сега коленичила

ще достигнеш ли с устни водата?

Аз съм пътният знак в твойто устремно тичане

и солта изсушена в косата ти.

Колко дни ни делят, като тежки мъниста

по врата - осъзнатото щастие.

Като в детска игра сме се вперили в риска,

но нехаем, макар и пристрастни.

Безутешно изтичат красивите мигове

от очите ни - скрити мишени.

Този хаос, във който трудно се стигаме,

е безумната наша вселена.

                                                     Камен Николов

НЕВЪЗМОЖНОСТ

 

Ляга мракът между релсите немощно,

както влакът дерайлирал във мъглата.

Всяка глъчка от отсрещните прозорци

разтваря се в безизразното обещание за щастие.

Няма хоризонти за дъжда, от който се задъхвам вече.

Неупоени, неразлистени ще бъдат моите мечти...

Сега продавам днешното "благополучие" на друг

и в сянката на спомена зазиждам чуждите вълнения.

Почти се сливам с тази върволица,

която ме отнася без посока, разпилян

и стигам винаги до корена на вехнещата мисъл.

Горят преградите на старите превъплъщения,

а блясъкът на девствената радост не струи.

Какво безумие ще укроти във мен морето,

родено в шемета на всеки бяг-мечта,

та да не искам да зараснат белезите

в пребродените мои сънища 

и в сънищата на последния приятел ?                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                        

                                                               КАМЕН НИКОЛОВ