В този двор, в който вятърът трие
своя гръб по дуварите нощем,
де при изгрев луна куче вие
и пропъжда неканени гости,
моят дядо е пиел ракия
под асмата, в ръка с броеница,
и е чакал зората да скрие
наедрелите свои жълтици.
Щом притегнел цървул под чардака
и препашел торбата от баба,
той подвиквал на Марко, що тракал
под сайванта и горд вдигал врява.
До големите порти отвънка
го очаквала стара каручка -
изрисувана, пъстра и звънка -
годеница, и майка, и внучка.
И избързвал да хлопне вратата
и на Марко сърдит да говори.
После слушал да чуе земята
как краката магарешки порят,
как ритмично потракват подкови
в калдъръма от него направен,
и проблясват самотни огньове
в колелата по пътя неравен.
И усещал далечния тътен
на чука и длетото в ръцете -
всеки спомен, парлив и безплътен,
като камък засядал в сърцето...
...И дочувам сега ветровете,
що се свират в дуварите още,
да шептят как е галел с ръцете
всеки камък, как дирел е прошка
този майстор, в труда си нелесен.
Как редил е камък и плоча,
как дълбал е чешмите си с песен,
а в духа му вулкан е клокочел.
И потичат реките от лава
и заливат и мен, и ме носят
по далече, в оная забрава,
вкаменяват се в мене въпроси...
И се блъскат едно върху друго
мисли, чувства, почти като драма.
И остава в сърцето не друго,
този най-скъп - надгробният камък.
КАМЕН НИКОЛОВ
