П Р О З А И Ч Н О

Отдалечени  от мига

на истинското си прераждане,

кървим самотни на брега

на своето саморазяждане.

Презрени истини висят

в градината на естеството.

Във нас завършва всеки път,

поел към обръча на злото.

Погубени от користта

и всяка глупава представа,

лежим на клона на страха,

над бездната-самозабрава.

Пресъхналите ни сълзи

оставят белег в житието.

Предателството в нас пълзи

във сянката на битието.

На друг продаваме сега

на упованието кръста.

Но утре паднали в снега

едва ли ние ще възкръснем.

                    Камен Николов

Т Ъ М Н А Т А С Т Р А Н А Н А С Ъ Р Ц Е Т О

От ръба на сърцето се взирам

в океан от всемирна печал.

А сънят, като остра секира,

ме разделя на жив и умрял.

Неизречени думи от вчера

ме заливат - душата мълчи.

Всяка мисъл е нова химера,

но в очите това не личи.

Избледнелите дни се разбиват

и потъват в червената пръст.

Буйно огънят нощем се впива

във духа ми, разпънат на кръст.

И звезди прегорели се свличат

на брега в Албуфейра, в зори,

дето ангели плахо надничат,

а морето безумно кипи.

Аз, лодкарят на тези предели,

ще разпоря платната на две.

Там сред мирис на прясна сардела

като котва сърцето ще спре.

А дали не е крехка черупка,

в безвъздушния ден щом кърви?

Без платна във озонова дупка,

моят кораб самотен гори.

Но солта по лицето познава

непролятите още сълзи.

Само спомен и тиха забрава

от безветрие дето боли.

                  Камен Николов

О Т Р А Ж Е Н И Е

Може би все някога ще стана

огледало на невидимото в теб.

Навярно ще откажеш да си сянка

на своите илюзии прикрити

и старите си страхове ще съблечеш.

Недей забравяй гордостта си,

но прегърни дъха ми, отдавна обладал

нетленните пространства на душите.

Ще ме познаеш по греха в очите

и не мисли страстта си да отричаш.

Сълзите, по които мога да доплувам ненадейно,

ги скрий добре

и довери се на предчувствията свои.

отвъд преградата на думите...

Не е така далечна близостта на фибрите,

но колко време ще си отделим за бездиханност?

Лицата на неверието, ако познаваш, забрави ги!

За теб ще събера цвета на моите признания

за болките от радостта.

Не го закичвай по косите си,

а приюти отломъците

на космичното мълчание във мен.

Откриеш ли най-грапавият къс от него,

ликът ми огледален разчупи,

и сигурен съм, ще усетиш,

че част от теб ще съм тогава

и сълзите ти няма да ме заличат,

когато знам, че теб те има. 

 

                        Камен Николов

                       

Н Е П О З Н А Т С Е З О Н

 

Отново сънените строфи 

на полунощния ми стих,

съшиват ме, за да не грохна - 

от себе си до днес се крих.

Предателство на сетивата

обримчва крехкия ми ден.

А съвестта е пред вратата

и моят дух е в неин плен.

Ехтят далечните копита

на всеки неразбулен грях,

Сто дяволи във мен се вплитат,

на клада не веднъж горях.

Сега летя над езерата

от нови чувства и сълзи.

Усещам болката позната,

във фибрите ми тя пълзи.

Така достигам до завоя 

на някой непознат сезон.

Напира в гърлото прибоя

на всяка мисъл или стон.

Вървя по тънката надежда

към изгревите от любов.

С едничка вяра се оглеждам

за цвете в този свят суров.

                          Камен Николов