Като бик тази нощ ще загубя
подлостта на внезапния удар.
Ти си клон в зрелостта необрулен,
неподвластен на чужди подбуди.
Не забравяй пределните сили,
от които ще черпиш все още.
Аз съм гост, тази нощ водевила,
не прилича на пролетни пости.
Вкоренени са старите мисли -
отрезвени в реванша въпроси.
Твоят хляб ми е сладък и клисав,
щом духът ти е тъй плодоносен.
Ще прелистя съня ти, прощавай!
Ти си виното, дето ще пия.
Щом поемеш на път, не оставяй
своя нож, аз съм жива кания!
Камен Николов
Преброени са дните на низост,
а насъщни са думите - квас.
Прероденa с хайдушка немилост
и смъртта коленичи във нас.
Всяка истина, взета на заем,
се промъква във нас и души.
Но животът безкрайно не трае
да го мамим, ще ни прекрои.
Верността ни, залог за невинност,
е латентен претекст за вражда.
Ще допуснем ли в нас да загине
колебливия кълн на страстта.
Обладава ни земната лудост
да припадаме в страх пред кръста.
А нали в тази болка е чудото,
щом с любов сме дошли на света.
Камен Николов
Преминава сега през едва доловими пролуки
позабравен гласът на душите, заседнали в теб.
Ще залостиш вратите със тежкия камък, напукал
твоя ден и с прегради превръщаш се в креп.
Поседни за минута поне, отчупи им от хляба,
припомни си нелекия път и вино им налей.
Ако ти си загубил посоката, няма награда,
и не чакай да зърнеш за себе си слънчев елей.
Колелото на сития ден ще прониже ушите
на невинните техни мечти, запокитени в плен.
Докога ще измъчваш съня им, склопил си очите,
от които жадуваха вихър отдавна спестен?
Ще заглъхва полека страстта във гърдите ти слаби,
ще се впива страха във косите ти - плач на дете.
Не намериш ли път и духа си на кръст да възправиш,
не търси и прости се, безмълвен гласът ще замре.
Ще остане единствен наивникът вятър да бута
посивелия вратник на пълния с залези ден.
Колко огън ли ражда гневът, затаен във барута
на безумния дом на живота, за нас отреден?
Камен Николов
Не ме разбивай с погледи без нежност,
потъвам, като лодка сред вълните.
Налей по чаша, зная, че надежда
под острите ни камъни е скрита.
Блуждаят, като облаци в небето,
обърканите мисли в твойте тайни.
Светкавици полазват битието,
в което сме се срещнали случайно.
Невидимите просяци в душите
дали ще оцеляват до безкрайност?
И колко още есени ще скитат
така необясними и нетрайни?
Не съм дърво в земята здраво впито
и нямам сили, за да те забравя.
Но чувствам вените си как се вплитат
в онази длан, която ме оставя.
Камен Николов
Бискайски залез ме прегръща
и бавно слънцето потича.
Залутан вятър ме повлича
към своята безумна къща.
От взирането, уморени,
разнищват се лицата в мрака.
А някой, може би ме чака
и търси път към Картахена.
Във тъмното заглъхват стъпки,
далеч зад няколко морета.
В очите свличат се пердета,
в очите е душата-кръпка.
На мислите керванът плува
и сочи нейде към Гранада.
Взривен е въздухът, с наслада
корида огнена танцува.
И ето плащът е наблизо -
смъртта е остра, като сабя.
"Тореро, може би забравяш,
че плащ е вече твойта риза!?
Камен Николов
