К А Т О Н А К И Н О

 

Като в снимки  от вехти албуми

се нареждат във низ нескончаем 

къщи, хора, птици и друми,

аз пък кръпка в простора безкраен.

В тази болнична стая изгубен,

всеки миг е за мене фиаско.  

Пак прегърнати, сякаш влюбени,              

са стрелките в часовника градски.

Но дочувам в среднощните викове

как се сменят диези с бемоли.

Над главата ми лампи със тикове

разсъбличат душата ми гола.

Календарът единствен отмерва

онзи влак в коловоза последен,

дето вечер ме с поглед измерва,

аз пък сутрин изпращам го бледен.

И  откъснал от своето тяло

стара част - в коловозите глухи,

ме дарява с богатството цяло

на съдбите застинали тука.

Като в кадър от нямото кино

ще разбия прозореца с камък,

и по Чаплински пак ще намина

да сглобя Ескулапския замък.

                             КАМЕН НИКОЛОВ

М О Р Я Ш К А О Р И С

 

Морето е оазис на кервани

от чезнещи във мрака светлини.

Сега обръща нежните си длани

към нас - дано ни промени!

Но често се погубваме в обятия -

отсрещните преливащи вълни.

В мъглата ни разкъсват сто разпятия,

на сън дори немалко ни боли.

Вселяват се във нас мечти далечни

и вярата през голите стъкла.

Страхът неканен гост е вечер

в разтворените бездни зад кила.

Събарят ни измамни разстояния,

белязват ни дебелите въжа.

Спасителните лодки са признания

за скритите копнежи на мъжа.

А мислите се блъскат в хоризонта,

в безумна, огледална пустота.

Дали така ще стигнем и до понта,

от който се размихме по света?

                               Камен Николов

А Х И Л Е С О В А П Е Т А

 

В отрязъка от синева,

между любов и сляпо детство,

наднича гузна съвестта,

с вроденото си късогледство.

Предишните ми сетива

са безвъзвратно изкривени.

Кървя сега над пропастта

в обезсмъртеното безвремие.

Палачът скрит на гордостта

е спрял на крехкото ми рамо.

Безумията са днес в пръстта,

а истините - гнойни рани.

Убити, старите мечти,

с неверието къде изтичат?

Със Ахилесови пети

животът трайно ме обкичва.

В отрязъка от синева

между любов и сляпо детство,

наднича вече мъдростта

сред осъзната безчовечност.

               Камен Николов