Всяко утро си тръгваш на пръсти -
пребледнял, разпилян и окъсан.
Не научих от теб да се кръстя,
но разбрах, че ще нося греха си.
Не можах да преплувам морето
на безумните нощи - до суша.
Ти си островът на битието,
аз удавник, потънал до гуша.
Коленичил дори във съня си,
не избегнах прикрития огън.
Моят дух непреклонен поръси
само пепел и скрити тревоги.
Неразбран, победен и разлюбен
ти ме чакаш отвъд битието.
Раздвоен, аз съм вече изгубен
земята, дори за небето.
Камен Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар