Зовът на подивелите планети
на тялото ти, може би ме плаши.
Звъни , като монета в празна чаша,
пропуснатата милост за сърцето.
Разнищвам полуделите си вени,
издишал прах в космическата пазва.
Една далечна мисъл ни наказва
от себе си да бъдем победени.
Изхвърлен от уюта на окото,
обезправен и погледът се връща.
Какъв покой в безмитната ни същност,
привързана към всичко оборотно.
Подсказаната участ, не случайно,
върви след теб с юздите на теглото.
И няма миг пропуснат от живота,
във който да сме с теб така нетрайни.
1990г.
Камен Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар