Като в снимки от вехти албуми
се нареждат във низ нескончаем
къщи, хора, птици и друми,
аз пък кръпка в простора безкраен.
В тази болнична стая изгубен,
всеки миг е за мене фиаско.
Пак прегърнати, сякаш влюбени,
са стрелките в часовника градски.
Но дочувам в среднощните викове
как се сменят диези с бемоли.
Над главата ми лампи със тикове
разсъбличат душата ми гола.
Календарът единствен отмерва
онзи влак в коловоза последен,
дето вечер ме с поглед измерва,
аз пък сутрин изпращам го бледен.
И откъснал от своето тяло
стара част - в коловозите глухи,
ме дарява с богатството цяло
на съдбите застинали тука.
Като в кадър от нямото кино
ще разбия прозореца с камък,
и по Чаплински пак ще намина
да сглобя Ескулапския замък.
КАМЕН НИКОЛОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар