Морето е оазис на кервани
от чезнещи във мрака светлини.
Сега обръща нежните си длани
към нас - дано ни промени!
Но често се погубваме в обятия -
отсрещните преливащи вълни.
В мъглата ни разкъсват сто разпятия,
на сън дори немалко ни боли.
Вселяват се във нас мечти далечни
и вярата през голите стъкла.
Страхът неканен гост е вечер
в разтворените бездни зад кила.
Събарят ни измамни разстояния,
белязват ни дебелите въжа.
Спасителните лодки са признания
за скритите копнежи на мъжа.
А мислите се блъскат в хоризонта,
в безумна, огледална пустота.
Дали така ще стигнем и до понта,
от който се размихме по света?
Камен Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар