Усещам твоя дъх на пеперуди
по устните на утро разтопено.
Разтеглени са сенките вградени
в очите на бетонните заблуди.
От струята на жестове заспали,
ръми дъхът на капки от наслада.
Забравеното цвете е награда,
увехнала от мисли отлежали.
Желая слънчев нож да ме прониже
и вятърът ти див да ме събори.
И болката ми в теб щом заговори.
да знаеш, че са някъде наблизо
страстта и усмирителната риза.
Но истинският изгрев на живота,
в нас някога дали ще се повтори?
Камен Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар