Колелото на мислите стрива
близостта в споделената мъка,
както всяка стрела си отива
след тангото любовно със лъка.
Между своите истини скрити,
като мида дълбаеш съня ми.
Аз съм пясъчно зрънце и скитам
сред вълните на много измами.
Променен е духът ми, пречистен
и подхожда на твоето име.
Но скроени в света неразлистен,
аз съм просяк, а ти си богиня.
Словоредът на на дните ми бута
песента във гърдите надолу.
Колесница от огън е скута,
приютил твоите длани греховни.
Разпиляна след пролетна буря,
близостта е почти белокоса.
Ледовете във мен се катурват -
твоето слънце е нож захаросан.
И до гърлото стига вълната
на отдавна стаена стихия.
Някой ден ще отворя вратата,
но животът дали ще ме скрие?
Камен Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар