Безпределна пустота
от прозорците ни блика.
Всяко утро е игла
за душата и езика.
Посивели синове,
дреме в потните ви пазви
непораснало дете,
дето вечно са наказвали.
Със посърнали мечти
дните ни са украсени.
Като скъсан джоб личи
жалката ни премиреност.
Непоръбеният сън
на клошара в махалата
не в петите ни е трън,
а пейзаж за сетивата.
Дъщерите ни навред
заведенията кичат.
Тротоарен сладолед
по бедрата им се стича.
От екраните стърчи
естеството на нещата.
По лицата не личи,
но затънали сме в блато.
Безпределна нищета
в дните ни сега напира.
Точи своята коса,
тая дето не подбира...
Камен Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар