Друга жажда в мен напира,
неподвластна на небцето.
Няма Господ за всемира,
ако няма за сърцето.
По напуканото тяло
твоите сълзи проговарят.
Но извай го полудяло,
като огън да ме гали!
Сладострастно да открия
всички извори дълбоки.
Да гори като ракия
гърлото на моя вопъл.
От разцъфващите пъпки
вдишал аромати диви,
да почувствам как изтръпваш,
как боите се преливат...
...и изгарят ми краката,
като нестинар в жарава.
Тътне още веселбата
на живота отминаващ.
И не съм ни аз дървото,
нито ти земята цяла.
Просто ние сме живота
на космическото тяло.
Камен Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар