Пълзиш след отминаващия влак,
препънала се в нощната утеха.
Откъсваш, като лист, последен знак,
мънистото на своите доспехи.
Кървят петите...Тъмната софра
на мислите завърта колелото.
Каква корава пита ни събра
да мерим длани с лапата на злото!
Дали кънти по костите звънът
на онзи чан изгубен във мъглата,
със който греховете и страстта
прорязваха гърба на тъмнината ?
Пресипнали от хиляди сплетни,
звездите на нощта ни ще замлъкнат.
Едно око претегля на везни
кого да прибере или пръкне.
Надвесени ,главите ни, без страх
над релсите унесено си кимат.
Ще мине някой влак, като монах
и черквите безшумно ще се сринат.
Камен Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар