От ръба на сърцето се взирам
в океан от всемирна печал.
А сънят, като остра секира,
ме разделя на жив и умрял.
Неизречени думи от вчера
ме заливат - душата мълчи.
Всяка мисъл е нова химера,
но в очите това не личи.
Избледнелите дни се разбиват
и потъват в червената пръст.
Буйно огънят нощем се впива
във духа ми, разпънат на кръст.
И звезди прегорели се свличат
на брега в Албуфейра, в зори,
дето ангели плахо надничат,
а морето безумно кипи.
Аз, лодкарят на тези предели,
ще разпоря платната на две.
Там сред мирис на прясна сардела
като котва сърцето ще спре.
А дали не е крехка черупка,
в безвъздушния ден щом кърви?
Без платна във озонова дупка,
моят кораб самотен гори.
Но солта по лицето познава
непролятите още сълзи.
Само спомен и тиха забрава
от безветрие дето боли.
Камен Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар