Отдалечени от мига
на истинското си прераждане,
кървим самотни на брега
на своето саморазяждане.
Презрени истини висят
в градината на естеството.
Във нас завършва всеки път,
поел към обръча на злото.
Погубени от користта
и всяка глупава представа,
лежим на клона на страха,
над бездната-самозабрава.
Пресъхналите ни сълзи
оставят белег в житието.
Предателството в нас пълзи
във сянката на битието.
На друг продаваме сега
на упованието кръста.
Но утре паднали в снега
едва ли ние ще възкръснем.
Камен Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар