Отново сънените строфи
на полунощния ми стих,
съшиват ме, за да не грохна -
от себе си до днес се крих.
Предателство на сетивата
обримчва крехкия ми ден.
А съвестта е пред вратата
и моят дух е в неин плен.
Ехтят далечните копита
на всеки неразбулен грях,
Сто дяволи във мен се вплитат,
на клада не веднъж горях.
Сега летя над езерата
от нови чувства и сълзи.
Усещам болката позната,
във фибрите ми тя пълзи.
Така достигам до завоя
на някой непознат сезон.
Напира в гърлото прибоя
на всяка мисъл или стон.
Вървя по тънката надежда
към изгревите от любов.
С едничка вяра се оглеждам
за цвете в този свят суров.
Камен Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар