Не ме разбивай с погледи без нежност,

потъвам, като лодка сред вълните.

Налей по чаша, зная, че надежда

под острите ни камъни е скрита.

Блуждаят, като облаци в небето,

обърканите мисли в твойте тайни.

Светкавици полазват битието,

в което сме се срещнали случайно.

Невидимите просяци в душите

дали ще оцеляват до безкрайност?

И колко още есени ще скитат

така необясними и нетрайни?

Не съм дърво в земята здраво впито

и нямам сили, за да те забравя.

Но чувствам вените си как се вплитат

в онази длан, която ме оставя.

                                          Камен Николов