Преминава сега през едва доловими пролуки
позабравен гласът на душите, заседнали в теб.
Ще залостиш вратите със тежкия камък, напукал
твоя ден и с прегради превръщаш се в креп.
Поседни за минута поне, отчупи им от хляба,
припомни си нелекия път и вино им налей.
Ако ти си загубил посоката, няма награда,
и не чакай да зърнеш за себе си слънчев елей.
Колелото на сития ден ще прониже ушите
на невинните техни мечти, запокитени в плен.
Докога ще измъчваш съня им, склопил си очите,
от които жадуваха вихър отдавна спестен?
Ще заглъхва полека страстта във гърдите ти слаби,
ще се впива страха във косите ти - плач на дете.
Не намериш ли път и духа си на кръст да възправиш,
не търси и прости се, безмълвен гласът ще замре.
Ще остане единствен наивникът вятър да бута
посивелия вратник на пълния с залези ден.
Колко огън ли ражда гневът, затаен във барута
на безумния дом на живота, за нас отреден?
Камен Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар