П Ъ Т Е К А КЪ М Т Е Б

 

Когато полунощен хлад разгони от гърдите

немирните ни дяволчета в пламъка на свещите,

а дланите полегнат в скута примирени,

ще избледней нощта от пълнолунието нежно на лицето ти.

А поривът на моите надежди 

ще дойде с утрото, когато прекоси браздите твои.

Ще угася очи във кладенеца на душата ти.

Аз, споменът за всеки цвят по твоите устни, 

ще стана облак, неизплакал своите сълзи.

В часа, когато се излея

подобно водопад към други светове, 

ще знае само чувството ти скрито,

коя пътека ще ме върне някой ден при теб.

                        

                                           Камен Николов