Скроени в нова неизбежност,
разпятие във нас кърви.
Роят се миговете прежни,
но чезнат истинските дни.
Ръце издигаме към бога,
загледани в самите нас.
Потънали във изнемога
стоим самотни, без компас.
Разбунени , но безучастни,
сломени сме, но не личи.
Далеч е Господ, а опасни
страстта е в чуждите очи.
Дори и да се разболеем
във безвъзвратност от любов,
в пространства тъмни ще изтлее
духът останал без покров.
Красиви , но предначертани,
не блазнят старите следи...
Какво в душите ще остане
след лавата на тези дни.
Камен Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар